Home » Изселване на турците и завръщане на българите.

Изселване на турците и завръщане на българите.

След Освобождението на България от османско владичество за поледен път се променя етническият облик на Мадара. Процесът на българизиране бил значително по-бавен и продължителен в сравнение с други селища в страната и това има своите обяснения. Турците в Централна и Западна България, където се водели активни бойни действия по време на Руско-турската война (1877-1878 г.), масово напускат селищата и се оттеглят на юг към източна Тракия и Мала Азия заедно с турската армия. По същото време в Североизточна България съществувало относително спокойствие. Турската армия намираща се в стратегическия четириъгълник Шумен-Русе-Силистра-Варна, осигурява закрила на мирното мюсюлманско население, което остава по родните си места до Берлинския конгрес през м.юли1878 г., който гарантира правата на турците, останали да живеят на българска територия. През същото време много турски бежански семейства (над 230 000 души) се установяват в селата около Шумен, в това число и в Мадара.

При първото преброяване на населението в Княжество България през 1880 г. за Мадара са посочени 96 къщи, в които живеят 550 души – 530 турци, 24 цигани и един българин.Предполагаме, че посочените цигани са живели в селото преди Освобождението, но не са отбелязани в съществуващите турски документи поради факта, че са били мюсюлмани, а както е известно, населението в империята се определяло не по етническа, а по религиозна принадлежност и в случая всички мохамедани, в това число и циганите се броят за турци.
Етнографът Васил Маринов в краеведското си изследване на селищата в Плисковското поле посочва, че през последните години на османското владичество между турците в Мадара се заселил Ради Колев от съседното село Кюлевча, който там имал собствена кошара за овце. По това време като овчари в селото били наети тримата братя Калдочеви – Петко, Марин и Кольо от същото село. Според него и дядо Динньо от Тревненските села е дошъл и преди Освобождението. ) Става ясно, че тези сведения не съвпадат с данните от първото преброяване на населението в Мадара през 1880 г.)
Между първите български преселници в края на XIX в.са Георги Ников Арнаудов от гр. Шумен, Сава Пенев Рачков от с.Смядово и Съби Карастоянов от Върбица.
През следващото десетилетие броят на населението се увеличава за сметка на мюсюлманите. Според преброяването през 1892 г. в селото живеят 709 души, 13 българи и 5 цигани. През това време от съседните села, където преобладава българското население, идват в Мадара около 25 турски семейства. В спомените си известният мадарски учител Дечко Симеонов пише: “Преди Освобождението в Кюлевча преобладавали турците, но повече от тях се изселили по време на Освободителната руско-турска война. След Освобождението останали десетина семейства и един ходжа, който обслужвал джамията, намираща се в центъра на селото. Българите търсели повод да прогонят турците заради мъките, които им причинявали през робските години. Намерили го – един ден ходжата подхвърлил обидни и срамни думи на една българка. Това озлобило българите, събрали се една вечер по-буйните младежи извардили турците при излизане от джамията и добре ги натупали, а на ходжата оскубали брадата до косъм. Подплашени турците още на другия ден започнали да се изселват в околните чисто турски села. Повечето отишли в Мадара.”
До края на XIX в. броят на християните се увеличава с 36 души, а този на мюсюлманите намалява с 49. И в следващите години броят на християните расте много интензивно. Селото привлича не само бежанци, търсещи избавление от завоевателите на родните места, но и хора, дирещи по-добър и благоденстващ живот за себе си и поколенията, а то има какво да даде на своите обитатели.
Едновременно с увеличаване броя на християните, този на мюсюлманите намалява. През 1908 – 1909 г. за добруджанското село Гебой се отправят 10 мюсюлмански семейства. Според преброяванията на населението в началото на  XX в. Резултатите за Мадара са следните:

 

Година

Жители

Българи

Турци

други

1900

743

  49

650

44

1905

830

169

634

27

  1910

  930

  317

  574

  39

  1920

1260

  556

  706

  30

 

Става ясно, че за 10 години, по време на войните, населението се е увеличило с 330 души, от които 239 българи и 91 турци. Прирастът на турците е за сметка на високата раждаемост, а на българите – на преселванията. И през следващите следвоенни години населението се увеличава, за да достигне през 1926 г. 1380 души.
През 1935 г. между България и Турция е подписана изселническа спогодба. Тогава 50 мохамедански семейства поемат пътя за Турция. Между тях са заможните и авторитетни семейства на Мустафа Пехливан, Мехмед Кючук, Юмер Хаджиалиев, Исмаил Реджебов, Хасан Молла Тасманджи, Хюсеин Мехмедов, Хюсеин Хасанов Тасмаджи. По-голяма част от мадарските изселници се преселват в измирска област на съседна Турция. Селото Мюджелифе се състои в голямата си част от изселници от Мадара.
През 1938 г. нова група мохамедани поемат пътя за Турция, а на тяхно място идват нови преселници – българи. С масовите изселвания на турците и преселванията на българи от различни региони на страната през 30-те години на XX в. коренно се променя обликът на Мадара. Преселниците идват с различна култура, манталитет, образование, интереси и материално състояние. Някои са много енергични и предприемчиви, ставайки проводници на съвременното и модерното. По тях се равняват останалите, особено по-младите. Те внасят промени в съществуващата атмосфера, която не се възприема еднозначно. От една страна се осъществява процес на единение на българите, дошли от различни географски и етнографски райони на страната и извън нея, а от друга – на обособяване и отчуждаване на мохамеданите, на засилен стремеж към изселване.
Последното изселване на мохамедани от Мадара се осъществява през 1950-1952 г. Този път катализатор на развихрилата се изселническа психоза се явяват противоречията между двете съседни държави с различни политически систени на управление. Спуснатата „желязна завеса” разделя близки и роднини – мохамедани от двете страни на границата и прави контактите невъзможни. След подписване на поредната изселническа спогодба през 1950 г. за Турция потеглят нови 20 мохамедански семейства. Последните 10 домакинства, които по различни причини не успяват да напуснат страната, се преселват в близки села, в които живеят повече турци – Царев брод, Вехтово, Ветрище, Шуменско.
Изселването на мохамеданите има дълбоки исторически, политически, социални, икономически, културни и битови предпоставки. Първите български поселници са посрещнати доста скептично и подозрително от мюсюлманите. Тази неприязън най-ярко е изразена при идването на първите бежанци от Егейска Македония след 1903 г. Местните управници правели всичко възможно да отклонят българските преселници към други селища и да усложнят живота им в селото. Страхували се, че българите може да търсят възмездие за причинените им злини по време на османското владичество, затова не виждат перспектива за съвместно развитие.
По-късно през второто и третото десетилетия отношенията между двете етнически общности се нормализират. Нещо повече, помежду си някои оставяли „комшулуци”, черпели се по време на празници, кръщенета и сватби, взаимно се подпомагали в стопанската работа. Само в изолирани случаи, по време на избори или прирешаване на някои културни, битови или социални проблеми в общинския съвет, отношенията се изостряли.
Лошите спомени и натрупаните предразсъдъци по време на османското владичество, подържани от народните песни и литература, засилвали недоверието. Тези спомени най-пресни и незаличими  били у бежанците от Македония и Тракия. Често незаслужено историческата отговорност за бедите на българите по време на османското владичество се прехвърляла върху българските турци.
Изселническата психоза се поддържала от периодично сключваните изселнически спогодби между правителствата на България и Турция и от пропагандата, която било особено силна при изостряне на международното положение и по време на войни. Основен мотив, който движи изселването на турците, е чувството за безперспективност за бъдещето на децата и поколенията им. Тази психоза разколебавала мюсюлманите, карайки ги да се чувстват несигурни за бъдещето си.
Част от мюсюлманските първенци, останали между бедните и невежи турски селяни, играели особена роля в този процес, провеждайки политика в своя изгода. Тя е ориентирана към изолиране на българските турци от културния напредък на нацията, към поддържане на невежеството и грубия фанатизъм. В Изложение на Шуменския областен управител за състоянието на Шуменското окръжие през 1893-1894 г. се посочва: „Първенците турски малко се грижеха за умственото издигане на своите сънародници и за приспособяването им към новия политически и конституционен живот; …. Те гледаха само за себе си, и за всегдашно властвуване”.
Трудно е приобщаването на турците към новата културна среда. Първите български преселници, дошли от смесени селища, докато били малцинство, усвоявали турски език, използвайки го безпроблемно с турците. Новодошлите преселници през 30-те години на XX в. от западните краища на България, от селища населени само от българи, вече не усвояват езика на турците и не общуват с тях. Съществуването на две самостоятелни училища и две нетолерантни помежду си религии също не създава условия за културно единение между двете етнически общности. В едно село, когато хората не могат да говорят помежду си, те и не общуват, а това води до изолиране и отчуждаване, до противоречия и омраза.
Важна роля за засилване на изселническия процес на турците играят икономическите и социалните фактори. Бежанците и преселниците от покрайнините и балканските селища са бедни хора, идващи в Мадара с надеждата да се сдобият със земя на по-ниска цена, а това можело да стане след изселване на мохамеданите. Затова правели всичко възможно да им усложнят живота и да засилват изселническата психоза.
В хилядолетното си съществуване като селище Мадара за пореден път променя своя етнически облик. В продължение на пет века, по време на османското владичество, селището е ислямизирано и турцизирано чрез прилагане на различни насилствени форми и методи. Масовото изселване на турците от Мадара следва да се разглежда в контекста на асимилацията, геноцида и етническото прочистване по време на османското владичество. След Освобождението, в продължение на половин век, се осъществява обратен процес. Българите се завръщат, демонстрирайки силата и устойчивостта на своя дух. Възстановява се българският етнически облик и християнска духовност.
Миграцията на българи към Мадара след края на Втората световна война се засилва. Ежедневно в селото пристигат по няколко семейства, главно от Западна България. През 1948 г. броят на жителите е 1770 души, а на домакинствата – 423. Общинската управа е притеснена от бързото увеличаване на населението. Това създава проблеми с комунално-битовото устройване на новодошлите преселници, които в голямата си част са бедни. Съществува реална опасност от поява на епидемии. Затова Общинския съвет с Протокол №4 от 14.04.1948 г. обявява селото за пренаселено и спира приемането на нови заселници. Изпраща предупредителни съобщения до общините, от които масово мигрират преселници.
Въпреки наложените от общината ограничения, преселенията продължават с неотслабваща сила до началото на седмото десетилетие на XX в. През този период Мадара се нарежда между най-многолюдните села в Шуменски окръг. През 1965 г. жителите му са 1830. Както се вижда, главен фактор за бързото нарастване на населението е интензивната миграция на българи към селото.
От прегледа на наличните документи установихме, че масовата миграция към Мадара се осъществява от над 120 селища от всички региони, в които са живеели етнически българи – Мала Азия, Тракия, Егейска и Пиринска Македония, Западните покрайнини, Мизия и Добруджа.

“Съвременна Мадара” Васил Маринов, София 2012 г.