Home » ИСТОРИЯ

ИСТОРИЯ

Мадара през праисторическата епоха.

Първите археологически проучвания Мадара, организирани от Рафаил Попов през 1902 г., са свързани с праисторическата епоха. Такива той провежда неколкократно до 1932 г. Според неговите наблюдения и тогавашното равнище на праисторическите изследвания, отнася най-ранните поселения в Мадара към V-IV хилядолетие на ранния неолит.
Археологът Васил Миков, който провежда проучвания през 1934 г., също приема датировката “ранен неолит”, но III  хилядолетие пр. Хр.
След проведените археологически сондажи през 1954 г., Георги Ил. Георгиев коригира датировката и отнася праисторическото селище към енеолита (халколита) от първата половина на третото хилядолетие пр. Хр. или периода, познат като медно-каменна епоха. Мадарското праисторическо селище е било разположено в Малката пещера, в Голямата пещера и в подножието и от двете страни на извора и десния бряг на потока.

Мадара през античния период.

 Първите следи от античната история на Мадара се констатират в началото на 30-те години на XX век при разкопаването на две надгробни тракийски могили на платото от Р. Попов и В. Миков. Погребалният инвентар дава информация за търговските връзки на местните траки с гръцките колонии на малоазийското крайбрежие и близкото Черноморско крайбрежие.Намерените археологически материали, свързани с бита на траките, в подножието на скалите и района на Римската вила показват, че надгробните могили на платото са на голямо тракийско поселение след IV век пр. Хр. Един от най-сигурните белези са тракийските светилища.

Намерените археологически материали, свързани с бита на траките, в подножието на скалите и района на Римската вила показват, че надгробните могили на платото са на голямо тракийско поселение след IV век пр. Хр. Един от най-сигурните белези са тракийските светилища.
Най-ранно откритото е в Голямата пещера. Според изследователите то е посветено на трите нимфи – на водата,  на гората и природата, тъй като там е намерен фрагмент от плоча  с тяхното изображение и надпис. Намерени са също оброчни плочки  с тракийския конник и плоча с изображение на Херакъл. (в полегнало положение.) Неотавна под скалите, в м. Баланов, северно от конника, беше открито още едно голямо светилище, в което се намериха голямо количество оброчни плочки с изображение на конник (някои с надписи), скулпторна пластика, основи на сгради и др.
Следи от тракийска култура в района на Мадара се срещат до късната античност.
Античният период на Мадара е белязан със силно римско присъствие. най-забележителния архитектурен паметник е Римската вила, съществувала между II и IV в. и представляваща комплекс от сгради, характерни за земевладелска вила в европейските провинции на Римската империя. Вероятно е принадлежала на богат тракийски земевладелец.
В равнинната част на землището на с. Калугерица е имало голямо антично селище със следи от тракийска и римска култура, което явно има връзка с античната история на Мадара.
От тракийския и трако-римския период в Мадара и околностите са открити множество керамични съдове – кухненска керамика, глинени лампички, бронзови предмети – пръстени, фибули, части от накити, сечива и др.
През късната античност (около IV в.) на Мадарското плато възниква крепост, която функционира до нашествието на турците през XIV в.
В м. Бабанов, около 1000 м. североизточно от Мадарският конник беше разкрито част от тракийско светилище. Археологическият паметник е разположен на наклонена тераса в подножието на скалния масив на мадарското плато. По време на първите разкопки частично са открити основите на две сгради.
Светилището е изсечено в скалите, оформящо площадка и стъпала към нея. При разкопките са открити фрагменти от луксозна  и вносна битова керамика, от стъклени съдове, цели и фрагментирани оброчни плочки с посветителни надписи, части от мраморна пластика, част от монументален надпис върху варовикова плоча и бронзови римски монети.
Върху една от оброчните плочки се разчита името на богинята на съдбата ТЮХЕ, възприемана като олицетворение на изобилието и благоденствието – символ на променчивостта на щастието, почитана като покровителка. Вероятно светилището е било посветено на нея.
Въз основа на материала открит при разкопките, съществуването на светилището се отнася в периода – IV  век.

Средновековна Мадара.

И през средновековието Мадара е активно обитавана. По стечение на обстоятелствата тя става средище на важни исторически събития, свързани с основаването на Дунавска България и близостта с първите столици Плиска и Преслав.
Проучването на средновековните обекти започва в средата на 20-те години на XX  в. с археологическите разкопки на терасите под Мадарския конник и продължават около 10 години. Установява се наличието на култови сгради – ранно и къснохристиянски черкви, манастирски комплекс от IX в., средновековен некропол.
Късноантичната крепост на платото запазва значението си и продължава да е обитавана както през Ранното, така и през Късното българско средновековие. Връзката с подножието, заради изворната вода и складовете за храни, се осъществявала чрез скалната цепнатина до Малката пещера, където имало изградена дървена стълба.  В периода на Второ българско царство се появява един от най-големите скални манастири в България с над 150 килии и скална черква.

 

Обезбългаряване на Мадара.

Завладяване от турците, асимилация и етническо прочистване на българите от Мадара.

Мадара е завладяна от турците през 1388 г. Завоевателите прогонили свещениците, разрушили църквите и опожарили манастирския комплекс. Всичко това извършили, за да унищожат християнската вяра у местното население и да наложат своята мохамеданска религия.
През XV-XVI век селището попада във фокуса на важни политически събития, от които много пострадало:
-размирици и борба за султанската власт 1402-1412 г.
-въстания на бедното население под ръководството на шейх Бедредин 1415-1416 г.
-завладяване на крепостта и селището от европейските кръстоносци, начело  с Владислав Ягело – Варненчик и Януш Хунияди 1444 г.
След нанесените удари и разорения Крепостта и селището под скалите били изоставени. Едни  от жителите се преместили на 1000 м. западно от скалите в съвременното село Мадара. Други се преселили в съседни селища, а трети емигрирали извън България, главно в Русия.
Хилядолетна Мадара загубила завинаги своето значение на уникален културен, култов и административен център с държавно и регионално значение. блестящите дворци и паметници на културата от древността  и средновековието били сринати до основи. Строителните материали – мраморни колони с уникални капители и всички ценни отломки били откарвани в близки и далечни селища за строителство на сгради, джамии и за производство на вар. Непокътнат останал единствено Мадарският конник, за да показва, че българските корени са живи.
Животът на населението в село Мадара през следващите столетия протича доста напрегнато, с динамични етнически, демографски, политически и културни промени.
Стопанската дейност била силно ограничена поради упадъка на селището след XV  в. напълно изчезнали традиционните занаяти, практикувани през миналите епохи. Данъците и повинностите били тежко бреме за населението. извършвала се принудителна ангария за строителство и поддръжка на пътища, мостове обществени сгради и други обекти.  През XVIII в. някои мюсюлмани от селото доста забогатели и формирали управленски елит на селото. между тях бил Шабан бей, дядото на строителя на Томбул джамия – Шериф  Халил паша. С техни средства била построена и поддържана една от джамиите в селото.
Етническите и демографските процеси в Мадара по време на османското владичество били най-динамични. За да променят етническия облик на населението, завоевателите използвали различни форми и механизми. От една страна заселвали ислямски колонисти от Анадола, а от друга – намалявали местното българско население чрез физическо унищожаване, поробване, преселване и други методи.
Асимилацията на българите и привличането на друговерци в лоното на мохамедовата вяра било обявено за висша добродетел за всеки мюсюлманин, който съумее да стори това. Безправното християнско население в Мадара било притеснено от анадолските колонисти, многобройните данъци и ангария. Спрямо него била прилагана ежедневна политическа и религиозна дискриминация. Най-напред били помохамеданчени някои представители на местната болярска аристокрация, които се явявали водачи и организатори на населението. Ония от тях, които премели да се помохамеданчат и служат на новите си господари, били оставени да ползват част от предишните си привилегии. Известни са в историческата литература като “християнски спахии”.
Населението, изоставено без всякаква подкрепа и ръководство, било принудено да прави своя избор между няколко възможности: да приеме исляма и се слее със завоевателите с мисълта, че смяната на вярата може да го избави от положението на безправна рая и да му облекчи живота; да емигрира във все още свободните територии или извън страната; да приеме съдбата и се примири с положението си на безправна, унижена и жестоко преследвана рая.
Снесените бракове също били удобна форма за асимилиране на местното население. Част от анадолските колонисти идвали без семейства и се женели за българки, някои доброволно, а други насилствено. Женитбата била съпроводена със задължително приемане на исляма от жената. Семействата създавали потомства, които увеличавали броя на мохамеданите.
През XIV-XVI в. важна роля за намаляване на християните изиграл въведения данък “девширме”, наречен от българите “кръвен данък”. Чрез него периодически били събирани момчета за попълване на еничарския корпус.
След критичното намаляване на християните в Мадара през XVI в. в следващите две столетия те се увеличили значително. Това се обяснява със засилената раждаемост, която е характерна за кризисни моменти, когато една етническа общност е застрашена от изчезване. Тогава влиза в действие инстинкта за самосъхранение и оцеляване. Младежите се задомявали в ранна възраст и всяко семейство отглеждало по 10-15 деца.
Коренна промяна в етническия облик на Мадара настъпва през първата половина на XIX в. по време на Руско-турските войни, които се водили между двете империи за надмощие. Локални военни действия между двете армии се водели в Североизточна България и по-конкретно на 10-15 км източно от Шумен на територията на селата Мътница, Мадара и Кюлевча. Подкрепата, която християните оказвали на руската армия, предизвикала силно влошаване на отношенията им с мохамеданите. Следвайки имперските си цели, русия провеждала организирана дейност на масово преселване на християни от българските земи на нейна територия. Тогава много български семейства компактно напускат своите селища, емигрирайки в русия. Така в края на руско-турската война от 1810-1812 г. от Мадара емигрират в Болградски район, Одеска област 134 семейства (815 души). Поради същите причини 18 години по-късно след поредната война (1828-1829 г.) от с Кюлевча емигрират в Бесарабия 119 семейства (580 души). Не е било лесно на тези хора да напуснат бащините огнища и да се разделят с родните села. още по-трудно било положението на шепата българи, останали да живеят под турска власт в компактно мюсюлманско обкръжение. След това мащабно изселване броят на християните за втори път след завладяването от турците достигнало критична граница, при която трудно може да оцелее една етническа общност.
Изселническата психоза обхванала малкото българи, останали в Мадара, защото страхът от отмъщение бил голям. През следващите години много семейства, които не пожелали да напуснат родината, се преселили в съседни селища, главно в Шумен. Според чужди пътешественици, посетили Шумен през средата на XIX в., в града популярно по това време било името на “Мадарските амазонки”.
Само няколко семейства упорити българи останали в родното село. Те били подложени на тормоз от турските власти и фанатизирани мюсюлмански екстремисти. след Кримската война (1853-1856 г.), когато Възраждането и борбата за свобода навлизат в последна фаза, озлоблението към тях достига своята връхна точка. Последните българи Димитър Атов и неговите съселяни били обвинени в неподчинение, поради което са оковани във вериги и изпратени на заточение в Диарбекир, а къщите заедно с покъщнината изпепелени.
Жената на Димитър – Марийка, впрегнала кончето в каручката, натоварила трите си невръстни деца – Иван на 12, Христо на 10 и Йорданка на 8 години и тръгнала без посоки, без да знае къде, само да е по-далече от трагедията и да спаси децата си. Любопитно е как тази смела българка е изминала дългия път от старата престолнина до Рила, прекосявайки Стара планина, за да стигне до Самоков, където в гънките на планината намерила спасение за децата си. Със скрити в пазвата си няколко жълтици купила стара къща в покрайнините на града. Димитър излежал трите години, на които бил осъден и с разклатено здраве се завърнал в Мадара. Оттам с питане и разпитване ги намерил в Самоков, но само колкото да умре при тях. Туберкулозата довършила изтощеното му тяло.
В последните десетилетия на османското владичество мадара била населена само с мюсюлмани. според Годишника на Дунавския вилает през 1873 г. в нея живеят 105 мохамедански семейства, между които 48 мухаджири (преселници), голяма част от тях черкези. последните били заселени след кримската война, когато съгласно Парижкия мирен договор от 1856 г. за пореден път Турция и русия се споразумели да разменят помежду си поданици – мюсюлмани срещу християни.
В мадара черкезите намерили добър прием. турската администрация ги оземлила с плодородна земя в местността “Черкез тарла”. Предоставени им били дворове в северната част на селото в района на съвременната гара. През голямата част от времето в малките схлупени къщурки прекарвали само жените и децата. Мъжете почти винаги били на поход. с конете обикаляли близките села и ограбвали беззащитното българско население. използвали скрити места по пътищата в горите и там причаквали своите жертви, за да ги ограбят. Спокойствието на мюсюлманите от Мадара и околните села също било нарушено. Извършвали таен и явен грабеж на добитък, главно овце и коне. Често обект на техните набези ставали мадарските воденици, от които обирали брашното и зърното. Рисковано било преминаването през Мадара на кервани, натоварени със стока.
Пребиваването на черкезите в Мадара траяло само две десетилетия, но това било достатъчно време , за да си спечелят славата на угнетители на християните и мохамеданите. След като напуснали селото оставили в наследство само няколко топонима.
Както се подразбира, ислямска Мадара и нейното население останали чужди на националноосвободителните борби на българския народ. когато през м. юли 1878 г. руските войски навлезли в селото, не били посрещнати с хляб, сол и букети цветя. Мюсюлманите възприели промяната като своя лична трагедия.
С края на османското владичество завършил един изключително тежък период от живота на Мадара. Много беди и нещастия се стоварили върху нея. Тя била обезличена като духовен и административен център с хилядолетни традиции. Унищожени били десетки уникални паметници на културата от най-дълбока древност. Но едно било най-тежко: завоевателите изтръгнали от населението неговата българска душевност и родова памет чрез смърт, асимилация и изгнание.

 

Изселване на турците и завръщане на българите.

 

След Освобождението на България от османско владичество за поледен път се променя етническият облик на Мадара. Процесът на българизиране бил значително по-бавен и продължителен в сравнение с други селища в страната и това има своите обяснения. Турците в Централна и Западна България, където се водели активни бойни действия по време на Руско-турската война (1877-1878 г.), масово напускат селищата и се оттеглят на юг към източна Тракия и Мала Азия заедно с турската армия. По същото време в Североизточна България съществувало относително спокойствие. Турската армия намираща се в стратегическия четириъгълник Шумен-Русе-Силистра-Варна, осигурява закрила на мирното мюсюлманско население, което остава по родните си места до Берлинския конгрес през м.юли1878 г., който гарантира правата на турците, останали да живеят на българска територия. През същото време много турски бежански семейства (над 230 000 души) се установяват в селата около Шумен, в това число и в Мадара.
При първото преброяване на населението в Княжество България през 1880 г. за Мадара са посочени 96 къщи, в които живеят 550 души – 530 турци, 24 цигани и един българин.Предполагаме, че посочените цигани са живели в селото преди Освобождението, но не са отбелязани в съществуващите турски документи поради факта, че са били мюсюлмани, а както е известно, населението в империята се определяло не по етническа, а по религиозна принадлежност и в случая всички мохамедани, в това число и циганите се броят за турци.
Етнографът Васил Маринов в краеведското си изследване на селищата в Плисковското поле посочва, че през последните години на османското владичество между турците в Мадара се заселил Ради Колев от съседното село Кюлевча, който там имал собствена кошара за овце. По това време като овчари в селото били наети тримата братя Калдочеви – Петко, Марин и Кольо от същото село. Според него и дядо Динньо от Тревненските села е дошъл и преди Освобождението. ) Става ясно, че тези сведения не съвпадат с данните от първото преброяване на населението в Мадара през 1880 г.)
Между първите български преселници в края на XIX в.са Георги Ников Арнаудов от гр. Шумен, Сава Пенев Рачков от с.Смядово и Съби Карастоянов от Върбица.
През следващото десетилетие броят на населението се увеличава за сметка на мюсюлманите. Според преброяването през 1892 г. в селото живеят 709 души, 13 българи и 5 цигани. През това време от съседните села, където преобладава българското население, идват в Мадара около 25 турски семейства. В спомените си известният мадарски учител Дечко Симеонов пише: “Преди Освобождението в Кюлевча преобладавали турците, но повече от тях се изселили по време на Освободителната руско-турска война. След Освобождението останали десетина семейства и един ходжа, който обслужвал джамията, намираща се в центъра на селото. Българите търсели повод да прогонят турците заради мъките, които им причинявали през робските години. Намерили го – един ден ходжата подхвърлил обидни и срамни думи на една българка. Това озлобило българите, събрали се една вечер по-буйните младежи извардили турците при излизане от джамията и добре ги натупали, а на ходжата оскубали брадата до косъм. Подплашени турците още на другия ден започнали да се изселват в околните чисто турски села. Повечето отишли в Мадара.”
До края на XIX в. броят на християните се увеличава с 36 души, а този на мюсюлманите намалява с 49. И в следващите години броят на християните расте много интензивно. Селото привлича не само бежанци, търсещи избавление от завоевателите на родните места, но и хора, дирещи по-добър и благоденстващ живот за себе си и поколенията, а то има какво да даде на своите обитатели.
Едновременно с увеличаване броя на християните, този на мюсюлманите намалява. През 1908 – 1909 г. за добруджанското село Гебой се отправят 10 мюсюлмански семейства. Според преброяванията на населението в началото на  XX в. Резултатите за Мадара са следните:

Година

Жители

Българи

Турци

други

1900

743

  49

650

44

1905

830

169

634

27

  1910

  930

  317

  574

  39

  1920

1260

  556

  706

  30

 

Става ясно, че за 10 години, по време на войните, населението се е увеличило с 330 души, от които 239 българи и 91 турци. Прирастът на турците е за сметка на високата раждаемост, а на българите – на преселванията. И през следващите следвоенни години населението се увеличава, за да достигне през 1926 г. 1380 души.
През 1935 г. между България и Турция е подписана изселническа спогодба. Тогава 50 мохамедански семейства поемат пътя за Турция. Между тях са заможните и авторитетни семейства на Мустафа Пехливан, Мехмед Кючук, Юмер Хаджиалиев, Исмаил Реджебов, Хасан Молла Тасманджи, Хюсеин Мехмедов, Хюсеин Хасанов Тасмаджи. По-голяма част от мадарските изселници се преселват в измирска област на съседна Турция. Селото Мюджелифе се състои в голямата си част от изселници от Мадара.
През 1938 г. нова група мохамедани поемат пътя за Турция, а на тяхно място идват нови преселници – българи. С масовите изселвания на турците и преселванията на българи от различни региони на страната през 30-те години на XX в. коренно се променя обликът на Мадара. Преселниците идват с различна култура, манталитет, образование, интереси и материално състояние. Някои са много енергични и предприемчиви, ставайки проводници на съвременното и модерното. По тях се равняват останалите, особено по-младите. Те внасят промени в съществуващата атмосфера, която не се възприема еднозначно. От една страна се осъществява процес на единение на българите, дошли от различни географски и етнографски райони на страната и извън нея, а от друга – на обособяване и отчуждаване на мохамеданите, на засилен стремеж към изселване.
Последното изселване на мохамедани от Мадара се осъществява през 1950-1952 г. Този път катализатор на развихрилата се изселническа психоза се явяват противоречията между двете съседни държави с различни политически систени на управление. Спуснатата „желязна завеса” разделя близки и роднини – мохамедани от двете страни на границата и прави контактите невъзможни. След подписване на поредната изселническа спогодба през 1950 г. за Турция потеглят нови 20 мохамедански семейства. Последните 10 домакинства, които по различни причини не успяват да напуснат страната, се преселват в близки села, в които живеят повече турци – Царев брод, Вехтово, Ветрище, Шуменско.
Изселването на мохамеданите има дълбоки исторически, политически, социални, икономически, културни и битови предпоставки. Първите български поселници са посрещнати доста скептично и подозрително от мюсюлманите. Тази неприязън най-ярко е изразена при идването на първите бежанци от Егейска Македония след 1903 г. Местните управници правели всичко възможно да отклонят българските преселници към други селища и да усложнят живота им в селото. Страхували се, че българите може да търсят възмездие за причинените им злини по време на османското владичество, затова не виждат перспектива за съвместно развитие.
По-късно през второто и третото десетилетия отношенията между двете етнически общности се нормализират. Нещо повече, помежду си някои оставяли „комшулуци”, черпели се по време на празници, кръщенета и сватби, взаимно се подпомагали в стопанската работа. Само в изолирани случаи, по време на избори или прирешаване на някои културни, битови или социални проблеми в общинския съвет, отношенията се изостряли.
Лошите спомени и натрупаните предразсъдъци по време на османското владичество, подържани от народните песни и литература, засилвали недоверието. Тези спомени най-пресни и незаличими  били у бежанците от Македония и Тракия. Често незаслужено историческата отговорност за бедите на българите по време на османското владичество се прехвърляла върху българските турци.
Изселническата психоза се поддържала от периодично сключваните изселнически спогодби между правителствата на България и Турция и от пропагандата, която било особено силна при изостряне на международното положение и по време на войни. Основен мотив, който движи изселването на турците, е чувството за безперспективност за бъдещето на децата и поколенията им. Тази психоза разколебавала мюсюлманите, карайки ги да се чувстват несигурни за бъдещето си.
Част от мюсюлманските първенци, останали между бедните и невежи турски селяни, играели особена роля в този процес, провеждайки политика в своя изгода. Тя е ориентирана към изолиране на българските турци от културния напредък на нацията, към поддържане на невежеството и грубия фанатизъм. В Изложение на Шуменския областен управител за състоянието на Шуменското окръжие през 1893-1894 г. се посочва: „Първенците турски малко се грижеха за умственото издигане на своите сънародници и за приспособяването им към новия политически и конституционен живот; …. Те гледаха само за себе си, и за всегдашно властвуване”.
Трудно е приобщаването на турците към новата културна среда. Първите български преселници, дошли от смесени селища, докато били малцинство, усвоявали турски език, използвайки го безпроблемно с турците. Новодошлите преселници през 30-те години на XX в. от западните краища на България, от селища населени само от българи, вече не усвояват езика на турците и не общуват с тях. Съществуването на две самостоятелни училища и две нетолерантни помежду си религии също не създава условия за културно единение между двете етнически общности. В едно село, когато хората не могат да говорят помежду си, те и не общуват, а това води до изолиране и отчуждаване, до противоречия и омраза.
Важна роля за засилване на изселническия процес на турците играят икономическите и социалните фактори. Бежанците и преселниците от покрайнините и балканските селища са бедни хора, идващи в Мадара с надеждата да се сдобият със земя на по-ниска цена, а това можело да стане след изселване на мохамеданите. Затова правели всичко възможно да им усложнят живота и да засилват изселническата психоза.
В хилядолетното си съществуване като селище Мадара за пореден път променя своя етнически облик. В продължение на пет века, по време на османското владичество, селището е ислямизирано и турцизирано чрез прилагане на различни насилствени форми и методи. Масовото изселване на турците от Мадара следва да се разглежда в контекста на асимилацията, геноцида и етническото прочистване по време на османското владичество. След Освобождението, в продължение на половин век, се осъществява обратен процес. Българите се завръщат, демонстрирайки силата и устойчивостта на своя дух. Възстановява се българският етнически облик и християнска духовност.
Миграцията на българи към Мадара след края на Втората световна война се засилва. Ежедневно в селото пристигат по няколко семейства, главно от Западна България. През 1948 г. броят на жителите е 1770 души, а на домакинствата – 423. Общинската управа е притеснена от бързото увеличаване на населението. Това създава проблеми с комунално-битовото устройване на новодошлите преселници, които в голямата си част са бедни. Съществува реална опасност от поява на епидемии. Затова Общинския съвет с Протокол №4 от 14.04.1948 г. обявява селото за пренаселено и спира приемането на нови заселници. Изпраща предупредителни съобщения до общините, от които масово мигрират преселници.
Въпреки наложените от общината ограничения, преселенията продължават с неотслабваща сила до началото на седмото десетилетие на XX в. През този период Мадара се нарежда между най-многолюдните села в Шуменски окръг. През 1965 г. жителите му са 1830. Както се вижда, главен фактор за бързото нарастване на населението е интензивната миграция на българи към селото.
От прегледа на наличните документи установихме, че масовата миграция към Мадара се осъществява от над 120 селища от всички региони, в които са живеели етнически българи – Мала Азия, Тракия, Егейска и Пиринска Македония, Западните покрайнини, Мизия и Добруджа.

Литература:
“Мадара”,  Дечко Господинов Лечев, Варна, 2003 г.
“Съвременна Мадара”, Васил Маринов, София 2012 г.